На днешната дата преди 174 години в Карлово е роден Васил Иванов Кунчев – Апостола на свободата., когото цял народ нарича Левски. Не само заради физическите качества на лъв, но и заради сърцето, смелостта и всеотдайността, обречени на святата кауза. В тази връзка се сетих, че съвсем скоро беше изпитът по журналистика в СУ, където на кандидат-студентите се падна темата „Герои на нашето време”. О, Боже! Та нима човек, който живее в съвременна България и е горд потомък на революционерите, пожертвали себе си за нейната свобода и независимост, би могъл с чисто сърце да напише нещо положително за онези, които ежедневно ни биват натрапвани от екрана? Нима има истински герои днес, когато още не сме разбрали смисъла и отговора на страшния въпрос „Народе????”? Нима сме свидетели на свобода и човешко равенство? Или създадохме чиста и свята република? Няма завет от великия българин Левски, който днес да сме изпълнили. Цитираме думите му като папагали и уж сме много горди, че някога е имало такава личност по нашите земи. Но е лесно да лежиш на стари лаври, с които нямаш нищо общо, освен че си се родил десетилетия по-късно на същата територия и си част от онзи народ, за когото Апостола е искал да спечели, поставяйки го над себе си. Но какво правим днес? Спорим дали да го канонизираме за светец. Глупости! Та нима делото на Дякона би могло да бъде поставено в някакви рамки и граници, та били те и църковни? Тук говорим за човек, който се носи в сърцето. И за чиято личност не се изисква никакво формализиране. Утре може да решат и на сградата на парламента портретът му да замени герба, някой може би ще излезе с предложение във всеки град да му се издигне паметник. И какво от това? Ще го гледаме, но не с поглед, изпълнен с гордост, а навеждайки очи от срам. Защото опорочихме каузата му, допускайки „братята ни” от ЕС да позволят изображението на България като тоалетната на континента. Защото оплюваме наред всички разкрити агенти на ДС, без да си даваме сметка, че мнозина от тях наистина са работили в името на родината. Защото близо десетилетие се показахме безсилни да измъкнем от затвора в Либия пет българки, осъдени на смърт. И защото измислихме и прилагаме ежедневно вредни за духа и свободата поговорки като „Преклонената главица остра сабя не я сече” и „Никой не е по-голям от хляба”. И продължаваме да издигаме на пиедестал определени личности през различен интервал от време, без дори да се интересуваме какви са, що са и накъде са тръгнали. А „нам трябва свобода и човешко равенство”.

тъкмо навреме...

Какво имаш предвид?

казано, обществено резонно; гласувах за текста още преди