Времето, казват някои, лекувало, ама тия някои едва ли са били истински влюбени.  Или пък са били и се самозалъгват с тая максима. Или пък съзнателно лъжат, може би вдъхновени от бългаската политическа класа или пък от Люба Кулезич, кой знае...
Не ги упреквам, самият аз не съм светъл пример за искреност, особено когато съм трезвен, та затова в позледно време (ама дългосрочно последно) запълвам дългите житейски паузи между тегавите служебни ангажименти и все по-кратките и неспокойни сънища предимно с алкохол. Само и единствено в името на истината, но дори и тогава невинаги се получава.  Както и да е, някои неща не си заслужават, а най-голямото нещастие е да изживееш период на безмерно и неопетнено щастие, щото след края му вече нищо няма да си залслужава. Е, стремежът да се запознаеш до последните детайли с творчествата на Оскар Уайлд и Димитър Воев е добра мотивация за живот, но поради обединяващото ги неблагоразумие да си отидат рано от този свят, няма как да влачиш това занимание кой знае колко дълго време. Нищо, че специално Воев за 27-те си години земен път остави толкова богато и стойностно музикално и текстово наследство, колкото стотици нашмъркани духачи, издигнати от малоумните си фенове (сами по себе си не по-малко нашмъркани и не по-малко духачи) до статута на едва ли не суперзвезди, не биха могли и за два столетни живота да оставят, ако ще да са продуцирани от мощен димитровградски лейбъл или от немощен габровски шибаняк. Тъпото е, че след като изчерпиш заниманията, крепящи увисналия ти на косъм живот, започваш да се чувстваш като оня герой на Павел Вежинов, който както си живеел, така постепенно се превърнал в провидение. И като един прероден Кафка мечтаеш да те обезглавят погрешка и по възможност на гроба ти да пише „Най-накрая щастлив”.  Тия неща ми се стори важно да ги кажа, един вид като обръщение към ония, които съществуват с убеждението, че животът има някакъв смисъл. Явно никога не са чели произведение на Кафка на фона на „Fade to black” на „Металика” или поне на „A tale that wasn’t right” на „Хелоуин”. Ама то и аз не съм. Не ми остава време покрай вълненията от развръзките в „А”-група, „Премиършип”, „Биг брадър”, Шампионската лига, "Касъл", тенис турнирите, "Като две капки вода", "Под прикритие", летните и зимните олимпиади... И все чакам да се отвори пролука във времето, в която поредният сезон на нито едно от тях да не се застъпва с този на нито едно от другите, та белким в нея, успокоен и незаинтересован от глождещото: „Какво ще се случи следващия път”, да намеря своята малка, незначиелна смърт...

Като приключи с четеното и другите отвличащи занимания, депресирания от любов, трябва да хване сам перото и да твори. Защото е казано, че в най-силна тъга, Бог счупил Яйцето на Вселената и тя се разсипала хаотично в Нищото, а звездите и до днес пеят тъжна любовна песен. Казват още, че бидейки потопен в любовна тъга, Бог сътворил, а значи и човекът дето се мъчи да му подражава също в тъга сътворява най-хубавите си песни.
Поздрави!

А времето току излекува раната само за да ни нанесе следваща, още по дълбока. Защото Времето е безкрайно...